Родителството – очаквани и неочаквани промени

Родителството е като игра на ролетка, не знаеш какво поле ще ти се падне. Момче, момиче, близнаци, тризнаци, а рядко и други попадения. Ама след определена възраст започваме осъзнато да си пробваме късмета. Не мога да забравя как съпругата ми беше толкова нетърпелива да роди за първи път. Почти цял един ден си записваше на лист контракциите с надежда да улови онази честота, която да ни изстреля към родилния дом. Сега е също толкова нетърпелива, но… да види трите ни деца вечер по леглата.

И сега еволюцията на бащинската емоция:

1.       Момичето цвете.

Какво невероятно очарование има в това първото дете да е момиченце. Сладко, пухкаво, носи рокли и си връзва косата на пандели или опашки, за радост на мама и на баба. Но за един баща най – голямата гордост е нейната подреденост. Започваме с куклите – всички лежаха в една посока, всички облечени с дрехи ( голотата се позволяваше само на загубилите някой крайник). После минаваме през настолните игри, библиотеката с детски книги, всички подредени под нивелир и така стигаме до учебните пособия. Ученическата чанта винаги е, като аптека. Всеки учебен предмет – в отделен цветен джоб. Надписани с етикети и прилежно закопчани. И до сега ходя на родителски срещи с удоволствие. Времето там прекарвам с наслада. Накрая и то само, за да си доставя допълнителна Нирвана питам – Нещо за моята щерка – О, всичко е наред, усърдна, прилежна, внимателна. И как само се грижи за братята си… Възхищаваме се, как успява!

2.       Ураган и торнадо връхлитат едновременно - близнаците

Давам си сметка, че единствения път, когато близнаците ми са били в една стая на повече от ръка разстояние беше в родилния дом, в ковьозите. От тогава двете природни стихии са в непрекъсната близост, контакт и борба за надмощие. Като бебета ги слагахме да спят в самостоятелна стая, в преносими кошарки. Щом ни видеха гърбовете незабавно „вземаха леглата си на абордаж“ и си ходеха на гости, без наше позволение. А битките им бяха истинско кръвопролитие. За непознати наблюдатели, направо страшно. Колкото и дълбоко да им изрязвахме ноктите все намираха начин да си разраняват лицата. Тъкмо раните хващаха коричка и след сбиванията се отваряха наново. И така с месеци. Белези останаха. Но за мнозина това са нормални момчешки неща. Откровено след каката не бяхме подготвени за такъв обрат. За безпорядъка в момчешката стаята също. После тръгнаха на училище. Веднага ни стана ясно, че не са готови. Но нямаше как иначе. Учителките започнаха да се оплакват от липса на концентрация и нежелание да изпълняват командите. Всяка седмица губеха половината от учебните си пособия. Забравяха си дрехите и обувките в училище. Но честно да си призная най-дискомфортно се чувствах на откритите им уроци и родителските срещи. Сядах най – отзад, прикрит зад нечий родителски гръб и усещах, че мероприятията продължават цяла вечност. Колкото и бързо да се опитвах да се измъкна накрая винаги учителката ми препречваше пътя – Вие ли сте бащата на близнаците? Може ли за малко да си поговорим? А дори и след това все се намираше нечия майка да ме „приклещи“ – Вие сте бащата на близнаците, нали? ( Не е ли вече очевидно) – Аз само искам да ви кажа, че вашите синове…….Ех, да можех да спра да слушам…

И накрая да кажа, че хич на се оплаквам. Как иначе можеше да бъда част от тези метаморфози и да разбера какво бих изпуснал, ако не се бяха появили трите съкровища в живата ми. В такива моменти се сещам за една моя приятелка, която също има три деца. След раждането на първото – момче се появява момиче и толкова й харесало, че след него веднага „идва“ още едно момиченце. Ей на това му се казва да ги поискаш всичките, нали?.

автор: Калоян Илиев - баща на три невероятни деца, кака Поли и близнаците Тео и Димитър
Предприемач и собственик на UWEAR.